Меню
Разказът бе удостоен с най-високата Специална награда на Националния литературен конкурс „Нестинарството – живият въглен на българския дух“, Почетна грамота от Народното събрание на РБ и Специална награда на Община Царево. Конкурсът се проведе през 2022 година, под егидата на Народното събрание, Сдружението на българските писатели и Салон за българска култура и духовност – Чикаго.
Слънцето позлати върховете на планината и ги окъпа в нежен пурпур. Очертанията им се виждаха ясно на фона на опожареното небе, което бавно потъмняваше. Нощта настъпваше неусетно и само след миг слънцето залезе напълно и горският мрак загърна силуетите на близките дървета. Щурците се обадиха и започнаха тихо да напяват в избуялата трева. Песента им се сливаше в монотонност, която носеше покой. Тъмнината наметна малкия параклис на хълма и го обви с онази кадифена нежност на нощите през юни. Небето се прихлупи и бе така близо, че звездите, пръснати в рояци, сякаш щяха да паднат върху заспиващата земя. Блещукаха загадъчно и току някоя се откъсваше и с блестяща диря угасваше безследно. Млечният път светлееше и чертаеше своята необятност, приютил милиарди съзвездия в красивата си прегръдка на светлини и сенки. А нощта ставаше все по-тъмна. Но не беше обикновена тая нощ. Беше от ония, дето са пълни с тези малки неща, които се изплъзват от логиката ни на модерни хора и разчупват на парчета нашия прагматичен свят. Бе нестинарска нощ.
Селото, свило се в дебрите на Странджа планина, също се умълча. Хората се бяха събрали и смирено чакаха. Огънят догоря и най-старият от нестинарската група разстла въглените. Жаравата обагри тъмнината с меко сияние. От хълма се дочу тъпан. Равномерно и монотонно отмерваше с ударите си времето и възвестяваше, че младата нестинарка иде. По пътеката надолу тя слизаше боса. В ръцете ѝ – икона, ликовете на която благо се усмихваха и благославяха. Косите ѝ, черни като нощта и дълги като времето. Очите ѝ пламтяха с онази дива самодивска магия, вплетена в корена български. Снагата ѝ – тънка и снажна, като реката край селото, увила меандрите си около вековните спомени на това място. Слизаше тя, а тежко тупаше тъпанът след нея. Вятърът повя и надипли бялата ѝ роба, но бързо се скри засрамен зад дърветата в близката кория (*малка гора). Поспря се нестинарката, после пристъпи и усети топлината на догарящата жарава.
Погледна към небето, прекръсти се. Сведе поглед, затвори очи и стисна иконата. Притихнаха хората. Писна гайда. Тъпанът пак се обади. А тя, сякаш откъсна душата си от тялото, даде я на висините и влезе сред въглените. Затанцува. Вдигна ръцете си. Ликовете от иконата тържествуваха. Тялото ѝ се опъна, струна. Заситни, но краката ѝ сякаш не стъпваха по земята. Черен прах се вдигна под стъпките ѝ, а жаравата я помилва. Сляха се в едно. Звън на църковни камбани раздра покривалото на нощта. Завъртя се нестинарката, обиколи. Мина покрай хората, парна ги със своя огнен вихър и после пак скочи върху въглените. Танцуваше и вплиташе в танца тънките нишки на родовата памет, от чашата с вино пред дионисиевия олтар, до блестящата сърма и коприна на извезаното от женска ръка българско знаме. Танцуваше нестинарката, а вятърът помнеше и подхващаше тропота на прабългарските коне. Танцуваше нестинарката, а в очите ѝ грееше онова синьо тракийско пламъче. Черни бяха стъпалата ѝ, като земята българска, която раждаше златно жито. Огнено бе сърцето нестинарско, като слънцето, дето жареше жълтите пити на слънчогледите. Руменееха страните ѝ, като розите в долината. Танцуваше и наричаше – да не се забравя род, да пребъде доброто, злото под камък да се зарови. В тази нощ Бог слизаше при хората и полагаше десница за благословия. Танцуваше нестинарката и беше магична. С благоговение я гледаха хората, окрилени от чудото на неизгорелите ѝ нозе. Днес тя бе вестителка, пророчица. Но щом гайдата замлъкнеше, щом нестинарското хоро свършеше, тя щеше да остави иконата на Елена и Константин в параклиса, да съблече бялата премяна, да измие черните си стъпала и пак да стане обикновената жена от селото… до другия юни, когато жаравата пак щеше да я повика.
Разказът е удостоен с Първа награда на Националния литературен конкурс „Напаст божия в 21-ви век“, проведен по повод 145 години от рождението на Елин Пелин.
Когато болестта дойде, не заобиколи малкото село, закътано в планината, която сякаш го бе прегърнала в пазвата си. Скоро църковното клепало възвести смъртта на кръчмаря и страх натисна селските къщи. Те превиха покривите си под тежестта на каменните плочи и грозно увиснаха стрехите си. Само една къща се белееше на стръмното, стара, но кокетно изправена и подпряла се сякаш на дънера на огромното и разкривено ябълково дърво отпред, в чиито клони се обаждаше чичопея и напомняше за настъпилата, тихо и неусетно, пролет. Тази година, за радост на баба Мона, лалетата подраниха и обагриха в червено градината пред дома ѝ. А за разкош, поразителното жълто на нарцисите, бе събрало слънцето в тичинките си.
Беше неделя и по напукания асфалтов път рядко минаваха коли. Единствено старият междуградски автобус разчупваше тишината в точно указания в разписанието му час. Едно слънчево зайче затрептя по бялата варосана стена, накичена със стари черно-бели фамилни снимки в старомодни дървени рамки. Светлината на сутрешното слънце разпръсна сумрака в стаята на старата жена, в която се усещаше миризмата на дърво и влага. През открехнатия прозорец обаче, навлизаше свежият дъх на близката кория и уханието на нацъфтелите в градината пролетни цветя.
Баба Мона отрано запали кандилцето пред старата опушена икона на стената. Повъртя се малко из тясната стаичка, пооправи леглото си, отвори по-широко прозорците и излезе на двора. Измъкна от избата старото си трикрако столче, сложи го на плочника пред стълбите и седна да се порадва на лалетата. Вдигна глава нагоре, затвори очи и притихнала се опита да улови слънчевите лъчи. Мека, ласкава топлина погали сбръчканото ѝ лице. Много години бяха оставили отпечатък там. Много радости и сълзи бяха дълбали белезите си. Но хубава бе Мона, хубава и достолепна в старостта си. Остаряваше, сякаш бавно, с достойнство и с бистра памет. Помнеше всичко, всеки детайл от живота си. Милион картини и образи танцуваха в съзнанието ѝ и рисуваха спомените ѝ. Тя виждаше, сякаш бе вчера, как с волските каруци мъкнеха греди, кирпичени тухли и керемиди, за да достроят къщата. Трудни години бяха. Бедни. Нямаше хляб на масата ѝ, но тая градина, дето бе пред погледа ѝ сега, пак бе пълна с цветя. Докоснеше ли се до тях, забравяше за всичко лошо, за нищетата, за съпруга си, който не я долюбваше и все бягаше по кръчмите с другари. Забравяше дори и за болестта, дето върлуваше из цялата държава и дето почерни толкова къщи из селото, които окичиха вратите си с черни жалейки. Тези цветя бяха душата ѝ, мислите, копнежите и мечтите ѝ. Тук бе събран целият ѝ живот, година след година, от пролет до лято, от лято до есен… Още от зимата започваше да подготвя разсада. Преди да паднат студовете, с малката си мотичка разрохкваше почвата, та да попие влагата по-добре. Паднеше ли сняг, тя знаеше, че кокичетата и грудките на лалетата са на топло и това обещава обилен цвят на пролет. Розите бяха окастрени и похлупени с буркани, за да не мръзнат, а коренищата и семената на другите цветя бяха старателно скътани в мазето в очакване на точното време, когато прегърбената осемдесет годишна жена щеше да ги засади на точното място. Люлякът покрай оградата също бе старателно подрязан, а Лудият Иван, който цъфтеше цялото лято, небрежно бе пръснал клонки. Него никой не го закачаше.
Колкото по-голям избуяваше, толкова повече аромат раздаваше в летните нощи. Здравецът отстрани, до камъните на стълбата, също се бе надигнал и ситните му нежнозелени листенца допълваха скромно красотата на Монината градина. Всички в селото се радваха на нейните цветя. Сякаш схлупената къща с пукнатините по стените, изглеждаше по-красива и хората не забелязваха колко е стара и недоизкусурена.
Баба Мона постоя така на припек отвън. Разкопча копчетата на дебелата вълнена жилетка и дръпна ръкави до лактите си. Стана и се отправи към градината. Откъсна няколко прецъфтели лалета, дето разваляха гледката и се мушна, неочаквано пъргаво за нейните години, в избата да нагледа и полее разсада.
Бе още рано и от задния двор се чуваше гласа на Рада, дъщеря ѝ, която гълчеше кокошките, които щъкаха навсякъде и правеха бели. Бяха взели преди няколко дни и едно козле, което беснееше по двора и се качваше дори по ниските клони на крушата пред обора.
Мона чу как входната врата на двора скръцна протяжно, хлопна и някой влезе.
-Кой е? – провикна се Рада от задния двор.
-Мамо, аз съм! Не бой се. Ама вие с баба пак не сте заключили входната порта. Казах ви да не я оставяте отворена. Онзи ден са обрали една къща от високата махала. Ще стане и тук беля и после… ще съжаляваме. Къде е старата? Да се пази, че има много болни в селото. Знаеш ли, че и Тома Ганкин е умрял. Онзи, дето работеше в селския магазин.
Гласът на Тодор беше дрезгав и леко груб.
Мъжете в семейството починаха отдавна и той се чувстваше като тартор тук, в къщата на двете осиротели жени. Рада бе плаха и скромна. Никога не му възразяваше и той бе свикнал да я командва. Виж, с баба Мона нещата стояха другояче. Старата жена бе жилава и въртоглава балканджийка. Не склоняваше лесно и често изпитваше търпението и гнева на внука си.
Рада се подаде иззад къщата, забърса мръсните си ръце в престилката, която бе препасала през кръста и прегърна сина си.
-Здравей, Тоше. Как са малките?
-Добре са, а и не са малки вече. Взеха мотора и заминаха с приятели.
-Ей, ще се пребият тези деца някъде. Много ги глезиш. Всичко им позволяваш. Стегни ги малко. Не са ли на училище днес?
-Не ми се бъркай, мамо. Все си пъхаш носа където не трябва. – сопна се Тодор. – Ти по-добре виж тук на какво е заприличало. Колко пъти ти казах, че искам да ми прехвърлиш къщата. Ако е моя, ще я бутна и ще построя нова за мен, за децата, за теб… Сега е моментът, в мътна вода риба се лови…
-Не подхващай пак тази тема. Знаеш, че къщата е на баба ти. Тя и дума не дава да се издума за събаряне. А и виж какво време е сега, изчакай. Дано тая напаст божия си отиде…
-Дали е напаст божия или човешка… не знам! Ще трябва да свикнем с болестта и да се научим да живеем с нея. Ама баба… Ей, проклета жена е! Как не кандиса! Толкова години! За какво ѝ е тая къща? Ние сме млади. На нас ни е по-нужна. Ама аз тука няма да дойда докато е жива. Виж каква съборетина е станала. От година, на година все по-разкривена и грозна.
-Недей така, Тоше. Тука си раждан. Не ти ли трепка в сърцето нещо за тази къща?
-Трепка… Мамо, ти в кой век живееш? С баба наистина сте останали в миналото. В долната махала какви къщи направиха. Махнаха съборетините и вдигнаха нови, модерни, трикатни. А и тая градина как ме дразни. Безполезна работа. Аман от нейните
цветя. Нито се ядат, нито пият. Една нощ ще дойда и всичките ѝ лалета ще изтръгна. Да ѝ дойде акълът на тая изкуфяла бабичка. Хората сеят зеленчуци, а тя … китки. Я, виж какви оранжерии си направиха съседите. Огромни! Продават на пазара и що пари спечелиха. А ние… цветя! Вървим по акъла на тази изкуфяла вече жена!
Рада замълча. И това мълчание се заби в сърцето на Мона. Всичко бе чула тя, свита на своето столче в избата, със стръкче разсад в ръка. Заболя я, както никога до сега. Дъщеря ѝ не се опита да я защити. Не спря лошите думи и те като кинжали прободоха мислите ѝ. Рада бе родена и израснала тук, щастлива и обичана. Тичаше точно сред тези цветята, засадени с много любов от ръката на майка ѝ в градината, търкаляше се по поляната, отстрани на къщата, виеше венци, които вплиташе в косите си и играеше с току-що родилите се агънца. „Как се забравя това?“ – питаше се Мона. Сякаш камък натежа в гърдите ѝ. Тя искаше нейната радост от цветната феерия да бъде споделена не от чуждите, а от своите. Искаше да чуе добра дума, искаше щипка обич и топлина, която да сгрее старото ѝ тяло и душата. Цветята за нея не бяха просто растения. Те бяха желанието ѝ да се събужда сутрин и да живее. Те бяха нейната четка, с която рисуваше живота си.
Поплака си скришно и към обед старата жена излезе от мазето, носейки своето трикрако столче.
-Мамо, къде беше? – викна Рада след нея. – Обърнах цялата къща да те намеря.
-Ако си искала, да си ме открила. – каза Мона. Обърна ѝ гръб и влезе в своята малка стаичка, от чийто прозорец се виждаха нацъфтелите лалета в двора.
-Ей, че си кисела…
Дъщерята само поклати глава и се захвана за своята работа. Тодор пък бе свалил част от телената ограда и сега я монтираше наново, поправена. Бе решил да остане тази вечер при двете жени. Майка му обеща, да го гости с прочутата си сладка баница, чиято рецепта идеше още от майката на баба Мона.
Денят се изниза като скъсана броеница. Никой не забеляза, че старата жена не мръдна от схлупената си стая. Бе седнала до прозореца с вперен в лалетата отвън поглед. До нея достигаха само откъслечни думи от разговора между Рада и Тодор. Те вечеряха и темата пак беше градината, цветята и голямата оранжерия. Мракът постепенно обгърна селска къща и загаси светлинките ѝ. Само силуетът на Мона се мержелееше до прозореца, неподвижна, загърната в своята кафява, дебела, плетена, вълнена жилетка. Продължаваше да гледа своите лалета, които пролетта бе наметнала с нежното покривало на мартенската нощ, стоплена от повея на южняка.
На сутринта Рада стана и направи кафе. Малката одая, която използваха за кухня, се изпълни с приятната миризма. Облече се набързо и влезе да събуди сина си. Той трябваше да довърши оградата, да не влизат животните от улицата в двора.
Тодор стана и тромаво обу чехлите си. Поизми се набързо, метна работните си дрехи, изпи, почти на екс, чаша кафе и излезе. На стълбите вцепенена стоеше майка му.
-Мамо, добре ли си? – попита озадачено той.
Без да отрони нито дума, тя само посочи градината.
Тодор проследи пръста ѝ и очите му се отвориха ужасени. От червените лалета на баба Мона нямаше и следа. Земята чернееше и зееше като огромна дупка, а окършените стебла на цветята стърчаха грозно и някак зловещо.
-Какво е станало тук през нощта? – почти риторично попита Тодор. – Къде е баба?
Рада вдигна рамене. Тя гледаше втренчено градината и едно притеснение бе стегнало стомаха ѝ. До вчера всичко беше така красиво, сияйно и цветно, а сега къщата приличаше на гробище. Фасадата ѝ стоеше по-грозна, стара, напукана и мръсна. „Как
може едни лалета така да променят лика на старата ни къща? Не е възможно!“ – невярващо си повтаряше Рада.
-Няма я! – Тодор изскочи от къщата задъхан и уплашен.
-Кой го няма?
-Баба не си е в стаята. Леглото ѝ е непокътнато от вчера. Търсих я навсякъде, дори в обора. Няма я!
-Господи! Какво направихме, Тоше? Вчера не спряхме да говорим за къщата, за оранжерията, за нея. Като че баба ти ни е в тежест, като че ли не я искаме! Ама и ти… лош ти е езикът! Много ти е лош! – повтори тя и не можа да сдържи сълзите, които напираха в очите ѝ. – Колко пъти каза, че ще ги изкорениш тези лалета. Избодоха ти очите . Не разбра ли, че тя, откакто я помня, все това прави, сади, полива, ама не домати, а цветя. Това е животът ѝ, душата ѝ, нейната и тази на къщата. Който минеше по улицата се захласваше по нейната градина, а сега… Боже, какво сторихме? Къде отиде тази жена, ще направи някоя глупост със себе си и после няма да мога да си простя. Майчините сълзи и мъка се плащат скъпо, да знаеш…
Тодор мълчеше. Нещо и него го бе стиснало за гърлото. Лош му бе езикът, но сърцето – меко. Гледаше стърчащите стебла на лалетата и сякаш там наистина бе погребана душата на баба му. Небето се навъси и се накани да завали. Южнякът се бе скрил в склоновете на отсрещните баири. Чичопеят в клоните на старата ябълка, се бе потулил някъде и гласът му не се чуваше. Дървото бе увело разкривените си клони и те почти допираха земята, като тъжна и прегърбена стара жена.
Докато Рада стоеше и притискаше с ръце устата си, за да не извика в ужаса си, който изпитваше, Тодор припна към центъра на селото. Въпреки пандемията, там бе ден за пазар и само по това време малкото селце се оживяваше. Много хора от съседните села идваха да си купят пресни продукти или просто да се поразходят. Все някой щеше да му каже дали не бе видял старата жена.
Тичаше Тодор, тичаше като обезумял. Едвам изкачи стръмното. Спря се да отдъхне за минута при гробището и пак надолу към пазара. Когато пристигна, суматохата и глъчката го обгърна. Беше пълно с хора, които обикаляха сергиите. Тук се продаваше всичко: от зеленчуци, прясно сирене, компоти и домашни яйца, до кокошки, зайци и всякакви сушени подправки, керамични съдове и дървени лъжици. Търговците се надвикваха и така привличаха вниманието, а хората се тълпяха и щедро пазаруваха. Само днес балканското село си връщаше живота от миналото, когато мегданът му бе пълен с хора и живот.
-Някой да е виждал една стара жена? – викна той.
Някой му се изсмя и с шеговит глас каза:
-Тука всички са стари! Младите са у града!
Тодор се спря безсилен и обезсърчен по средата на малкото селско площадче, заобиколено със сергии. Тогава я видя. Мона бе седнала на своето трикрако столче. До нея бе ръчната количка, пълна с лалета. Хората се тълпяха около нея.
-Бабо, колко ти струват лалетата?
-Щипка обич и една добра дума! – отвръщаше тя и подаваше цвете.
Лицето ѝ грееше в благост и усмивка. Една особена светлина се бе заплела в белите ѝ коси, като ореол. Тя раздаваше не само цветята си, тя даваше и част от душата си, заедно с тях на хората.
Тодор приседна на оградата на кметството и продължи да я наблюдава тихо и смирено. Помисли си колко много удобства предлагаше сега модерният му живот, неща,
които си мислим, че ни правят щастливи. А щастието не е материално. То реално се побира в щипка обич и една добра дума.
Когато количката с лалета се опразни, Тодор се приближи до Мона, хвана я за ръката и нежно каза:
-Хайде, бабо, да те водя вкъщи. Ще ти купя нови семена. Ще си посееш други цветя на мястото на лалетата.
-А оранжерията, дето толкова я искаш?
Тодор погледна баба си. Нещо се пречупи в иначе прагматичното му сърце на човек от модерния свят.
-Ще чака. То сега, както каза и мама, не му е времето. Нека поотмине болестта, да се съвземе селото. Пък дотогава може да разчистя келемето зад къщата. Тая земя седи така от години и никой не я ползва. Ти сега не го мисли. Само си ела у дома.
Баба Мона стисна устни и заплака.
-Не плачи, бабо! – Тодор изтри сълзите ѝ с опакото на ръкава си. – Сълзите на майката тежат много. Не може да им платим цената. Недей, догодина пак ще цъфнат твоите лалета.
Глъчката на пазара остана някъде далече зад тях. Те бавно вървяха по прашния път нагоре. Небето чернееше като на дъжд. Само един тъничък сноп от лъчи, като в църква, се процеждаше през облаците и осветяваше горната махала и Монината къща.
Разказът е удостоен с награда в Литературния конкурс на Фондация „Арт Ангел“ през 2019 година, както и с Втора награда от Международния литературен конкурс „Изящното перо“ – 2021 година.
Студът скова всичко и превърна улиците в ледени пързалки. По черния път все по-рядко се мяркаха хора. Само някоя стара кола, задъхано пърпореше по стръмното и нарушаваше тишината на опустялото село, затиснато от мрачевината на зимата. Дърветата чертаеха самотни силуети и размахваха оголелите си клони под напора на вятъра. Те скърцаха зловещо и тъжно, сякаш плачеха за сняг.
Мъждукаше светлината в прозореца на схлупената къща край пътя. Крушата в двора бе свалила шумата си и земята около нея бе покрита в листа, изгнили и превърнали се в гъста кал. Цялата градина бе покрита с несъбран плод. Мирис на гнили ябълки, дим и студ. От влагата дъските на стрехата се бяха отпрали и сега грозно стърчаха. Посивялата фасада се беше напукала и къщата изглеждаше още по-вехта и грохнала.
Баба Кера отметна пердето на прозорчето и погледна навън. Смрачаваше се. Нощта през декември идеше бързо. Лека мъгла пълзеше по хълма. Не светеше съседната къща, дето се виждаше през пътя, посред ливадата отсреща, точно зад осъмовите дървета. Помисли си, че старите бяха заминали за града, да са с децата по празниците. Коледа наближаваше, а никой не трябваше да е сам на Рождество. Очите ѝ се насълзиха. Пламъчето в тях отдавна не светеше. Угасна заедно с надеждата, че скоро ще види някого от своите, които бяха заминали преди години далече, в странство, за да потърсят по-добър живот. Обаждаха се понякога, пращаха картички и пари за празниците. Но така и не разбраха как болеше майчиното сърце и как вехнеше в самотата.
Кера се отмести от прозореца и огледа пустата стая. Спеше в кухнята, където можеше да се топли на печката с дърва. Стара чугунена печка, с фурна и две бели метални вратички отпред – едната за дървата и огъня, другата – за пепелта. Беше стара колкото баба Кера и помнеше хубавите времена в тази къща. Отгоре винаги къкреше чайник с топла вода.
Старата жена приседна на дървения стол до масата и той тъжно изскърца в тишината. Вечерята стоеше непокътната и оскъдна. Опита се да сложи залък в устата си, но едвам го преглътна. Гърлото ѝ се бе свило и сякаш нещо бе заседнало там. С настъпването на старостта се бе изгубила сладостта на храната, а със заминаването на децата ѝ – радостта от живота ѝ. Постоя така, унесена в мислите си. Машинално приглаждаше с треперещите си пръсти гънките по покривката. После изведнъж се сети нещо, стана и отвори най-долното чекмедже на скрина до леглото ѝ. Извади вехта дървена кутия. Остави я на масата и с бавно, несигурно движение, я отвори. Побутна купичката с недовършената вечеря, събра трохите от хляба настрани и
започна да вади една по една снимките от кутията и да ги реди върху шарената покривка. По-старите бяха черно-бели, а по-новите – цветни, но всички бяха с леко оръфани краища, което показваше, че ги бе гледала често. Редеше ги внимателно, галеше ги, а те изпълваха пространството със спомени и младост. От една снимка я погледна лицето на Стоян. Беше млад и напет, косата му беше разчорлена, погледът – дързък. Така го помнеше тя, независимо от годините, които го прегърбиха, разболяха и посребриха перчема му. Беше се влюбила точно в този поглед, който я вълнуваше, дори сега. Бяха се оженили много млади, въпреки че неговото семейство не я приеха – тя беше бедна, а той идваше от род на заможни земеделци. Тя тъжно се усмихна. Рояк спомени преминаха като вятър в съзнанието ѝ. Когато той се разболя и почина, сякаш някой угаси светлината в очите и сърцето ѝ. Не искаше да плаче, но ето на… старост… Все по-лесно и по-често се натъжаваше и докато се усети, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Кера ги избърса с опакото на ръката и продължи.
Тя пак се вгледа в снимките. Хвана една и я доближи до лицето си. Недовиждаше вече, дори и с очилата, които вечно висяха на върха на носа ѝ. На тази снимка беше с домашна престилка и миеше буркани на чешмата в двора. Около нея тичаха децата ѝ – Радко и Лиляна. Снимката ги беше „хванала“ в техните непослушни пози, а тя притеснено бе погледнала в обектива, сякаш смутена от неугледния си вид и безпорядъка около нея. Как ѝ се искаше сега да се върне точно в този момент, да усети мириса на дим от накладения на двора огън, аромата на домашната лютеница, която къкреше в огромна тава върху огнището. Да чуе пак глъчката на децата си и да им се скара да не пипат голямата дървена лъжица. Старата жена дълго гледа снимката с усмихнатите личица на децата си. Те бяха порасли толкова бързо. Някак неусетно се бяха измъкнали от нейната опека и всяко беше поело по своя път. Селото им се стори малко, архаично и забутано в планината, далеч от всичко модерно, практично и доходно. Радко замина първо за столицата, изучи се и заедно с цялото си семейство заминаха за Щатите. Лили не се задоми. Останала сама, след няколко години и тя отиде при брат си, да търси по-добър живот. Не си идваха и вече рядко се обаждаха, забързани в онзи другия живот, в далечната страна през океана. Пращаха ѝ снимки и точно тези снимки правеха самотата на старата майка по-малко болезнена.
Отвън нощта, тишината и безлюдието съвсем затиснаха малката къща край пътя. Баба Кера раздвижи схванатите си и измръзнали пръсти. Прибра снимките полека в кутията и я остави обратно на мястото ѝ в долното чекмедже на скрина. Не беше запалила печка тази вечер. Пестеше дървата. Загаси лампата, съблече се и въпреки че бе още рано, се пъхна в леглото. Пухената завивка я прегърна и стопли. Кера заспа с мисълта за децата си и за утрешния ден, когато щеше да посрещне Бъдни вечер, отново сама, със своите снимки.
Утрото дойде мразовито, сиво и свъсено. Светлината пролази през процепа на пердетата и я събуди. Кера се опита да раздвижи скованото си тяло. Отметна завивката. От старостта и студа движенията ѝ бяха бавни и несигурни. Разтвори пердето и се зарадва на изрисуваните в причудливи ледени форми стъкла. Това сякаш направи мрачното ледено утро малко по-весело. Стъкна печката и в миг стаята се озари от игривите пламъчета в нея. Дървата запращяха. Замириса на бор. Чайникът отново закъкри тихо и в стаята стана топло и някак по-уютно. Кера протегна ръце над печката и търкайки длани, тя раздвижи и стопли изкривените си от артрита старчески пръсти. Огледа се и започна да шета. Днес беше важен ден,
денят преди Коледа. Въпреки че живееше сама от години, тя винаги приготвяше нещо специално за Бъдни вечер, спазвайки традициите. Бе дълбоко религиозна.
Излезе на двора. Студеният вятър я дращеше по лицето. Тя понамести забрадката по ниско над очите си, загърна се в дрехата си зиморничаво и се зае да почисти нападалата по плочника шума. Събра в престилката си малко ябълки, накъса клонки от елхичката до пътя, повъртя се още малко по двора и накрая почти премръзнала влезе вътре. Огънят бе затоплил стаята приятно. От чайника ухаеше на билков чай. На масата имаше локум. Кера окачи вехтото си палтенце на пирона, забит на вратата и поседна да си отдъхне. После изми ябълките, сложи ги в най-хубавата си купа от порцелан, подреди елховите клонки в букет на масата и се развъртя из кухнята. Приятна миризма на разтопено масло изпълни малката стая. Захвана се да приготви баклавата. Щеше после да я раздаде по съседните къщи или на циганчетата, ако минеха по пътя. Довърши и сърмичките, които правеше по рецепта, която знаеше от нейната майка. Напълни и сушени чушки с фасул. Сети се колко много ги обичаше нейния Радко. Като малък плюеше в тенджерата демонстративно, за да не ги яде никой друг, освен той. Колко му се караше Кера, даже една Коледа го напляска. Спомни си как сърцераздирателно плачеше малкото лакомо момченце, а тя със свито сърце съжаляваше и се молеше Бог да ѝ прости гнева. Този спомен я натъжи. Поседна унило на стола до печката, оправи накриво закопчаното копче на плетения си елек, погледна празната стая, въздъхна тежко и пак стана. Сипа брашно на масата и започна да меси погача. Като всяка година в Коледната нощ щеше да я раздели на няколко парчета – най-голямото на Богородица, после едно малко за къщата и нея, друго за сина ѝ – Радко, за дъщеря ѝ – Лили и за двамата ѝ внука – Асен и Павката. Миналата година паричката се бе паднала на малкия ѝ внук – Асенчо и когато ѝ се обадиха, че той е завършил Университета с отличие, тя видя в това знак, че Коледната поличба се е сбъднала.
Месеше баба Кера, наричаше хляба с хубави неща, а мислите ѝ все летяха при децата и внуците, там, в онази далечна страна, която не познаваше, но която ѝ бе взела радостта и семейството.
Вечерта дойде отново неусетно. Влезе в старата къща и се настани тихо на масата до Кера. Старата жена запали кандилцето. Помоли се шепнешком. Отви погачата и нареди гозбите на масата – седем, както е обичаят. Сложи си червената жилетка, която пазеше за специални моменти. Събра косите си и ги сви прилежно на тила си. Огледа се. Огънят пукаше в печката, пламъчето на кандилото трептеше, миришеше на прясно опечен хляб. Баба Кера постоя така, сякаш чакаше някого, метна още една цепеница в печката. В тази свята нощ огънят не трябваше да угасва. После приседна на крайчеца на стола. Самотата я прегърна отново. По навик приглади с ръка гънките на покривката. Сърцето ѝ бе тъжно и празно. Заплака. Ядоса се, че не може да овладее сълзите си. А тишината вътре в нея бе оглушителна. Навън стана още по-студено и безсветло. Часовете се нижеха бавно. Свещта на масата догаряше. Яденето вече бе изстинало, чинията белееше грозна и празна, а питката стоеше неразчупена.
Внезапно старата жена долови шум от стъпки на двора. Вдигна глава и напрегна слуха си. Страх скова сърцето ѝ. Кой ще тършува в тази мразовита нощ, в този късен час и по празник? Затаи дъх. Тишина. После чу почукване по прозореца. Баба Кера не помръдна, само плахо погледна часовника. Той тихичко тиктакаше, а стрелките му се бяха спрели на девет часа. Ослуша се пак. Отново се почука по
стъклото. Тя стана и открехна лекичко завесата. Стъклата бяха запотени и тя не видя нищичко.
-Кой е? – провикна се тя. Постара се гласът ѝ да звучи плътно и без страх.
-Отвори…Отвори…Свой!
„Млад глас, мек и гальовен.“ – помисли си тя и чук как стъпките се отдалечиха от прозореца. Някой се качи по стъпалата и застана пред входната врата.
Кера се зачуди дали да отвори. Страхът отново пролази и стегна гърлото ѝ. Разумът ѝ казваше настойчиво да се върне в топлата стая и да остави пътника отвън да отмине и да почука на друга врата. Но незнайно защо нещо в сърцето ѝ диктуваше друго. Тя застана до прага, превъртя плахо ключа и открехна вратата. Студът нахлу безцеремонно през процепа и ощипа лицето ѝ. Тя примижа. Пред нея стоеше млад мъж. Качулката му бе прихлупена ниско и коричка скреж се бе образувала по ръба ѝ от парата на дъха му. Тя се вгледа в очите му. Той се усмихна. Тя отвори още по-широко вратата и застана пред него. Той беше едър, тя – смалила се с годините. Сърцето ѝ примря в очакване, онемяло. Позна го. Той разтвори ръце, придърпа я, прегърна я и тя потъна в тази прегръдка, без да каже нито дума.
-Бабо… Позна ли ме? Не сме се виждали от 10 години.
-Сърцето ми те позна, Асенчо!
-Дойдох си… Да те видя…За Коледа!
Тя изхлипа и още по-силно се притисна в прегръдката на внука си. Плачеше, но този път от радост. Вятърът виеше. Блъскаше клоните на дърветата. А в душата на Кера стана светло и топло. Сякаш небето бе разтворило коледните си порти и Бог бе положил десницата си в знак на благословия. Беше нощта срещу Рождество.