Жената! Онази, в чийто речник няма думата война, в чиито очи се ражда светлина, в усмивката – любов, а в утробата ѝ – утрешният ден. ЖЕНАТА е чудо. Не се опитвай да я разбереш. Само я обичай. Силно, страстно и безрезервно. Тогава, каквото и да ѝ дадеш, тя ще ти го върне стократно. Ако построиш къща, тя ще я превърне в дом. Направи пътека, тя ще засади цветя край нея. Съгради кладенец, тя ще ти подаде в шепите си вода, за да утоли жаждата ти. Дай ѝ любов, а тя ще отдели част от сърцето си, за да го превърне в дете, което да продължи рода ти. Каквото и да ѝ дадеш, тя ще ти даде повече! Ще се превърне в муза за поета, ще изпълни с вдъхновение художника, ще подреди нотите в рапсодия. Предай се в обятията ѝ и ще те обгърне със сладостна забрава, ще увие около теб воал от сладострастие и там, където ще те отведе, ще прилича на рай. Да, жената е чудо. Обичай я, без да искаш нищо от нея. Без спомен от миналото и без план за бъдещето. Тя е тук и сега. Разтворена книга, вятър в косите ти, трънчето в сърцето ти, което ще извади от него най-сладката песен. Тя е виното, което те опива и нектарът по устните ти. Тя е демонът в мислите ти, но и балсамът за раните ти. Твоята сянка, но и твоят компас. Тя шепти в ухото ти: „Аз съм красива в несъвършенството си. Окачи сърцето си на моите ръбове, защото аз съм раят, но и адът. Аз съм светът ти!“ .
Мисля си как птиците правят гнездо. Не по-голямо, отколкото е нужно за децата им. После им дават криле и небе, за да полетят.
Аз имам дом. Не по-голям от това, което ми е нужно, но там, където е сърцето ми.
Дадох на когото трябва криле, но се надявам, че дадох и спомен, който да го връща обратно… понякога. Защото дом е равно на любов, споделеност и семейство.
Домът е там, където си защитен и обичан.
Домът е дума, прошепната в ухото ти от единствения човек на света, с който искаш да споделиш самотата си.
Домът е мирис, който никога няма да забравиш или ръце, чийто допир те разтапя.
Домът е целувка, която те кара да забравиш, че съществува свят, забързан, безразличен, двуличен, материален.
Домът е завръщане към теб самия, към спомените ти.
Домът е камина, чаша вино и хубава книга.
Домът е уют.
Домът е там, където уморената ти вечер нахлузва пижама, обува пухкави пантофи и потъва в тишина с аромат на канела и портокалови кори. Котаракът лениво заспива в скута ми. До мен е празен лист, който ще изпълня с думи.
Домът е граница. До прага му е любов, а отвън… останалият свят.
Едно виолончело говори.
Нежно, с музика в сърцето си.
Нощта се съблича по струните му и се слива в някоя октава.
В тъмнината всичко е любов.
Тази, единствената, която те обича в цялата ти неперфектност и несъвършенство.
Виолончелото шепти: „Ти си прекрасна тази нощ!“. Всяка жена трябва да чуе тези думи през живота си и не веднъж!
Виолончелото плаче и музиката ги прегръща.
А дъждът чука самотно по тъмните прозорци и ревнува нощта от виолончелото.